Как отговаряме на омразата от Сърбия

На омразата, идваща от Сърбия, няма да отговорим с омраза, а с припомняне по възможно най-лесен и достъпен начин на 19 основни и напълно неопровержими исторически факти.

Фактите:

България е основана преди Сърбия. Сръбските племена се установяват на Балканите като федерати на Византия – с първо васално образувание от около 780 година. Въпреки, че печелят някои битки сърбите са васално или пряко владени от България или от Източната Римска империя до края на XII – началото на XIII век. За първи път чак през 1217 година Рашка получава признание на самостоятелна държава със статут на кралство. България е самостоятелната държава на Балканите повече от 5 века преди това.

Българската патриаршия е първата автокефална православна църква в славянския свят (927 г.), предшестваща автокефалията на Сръбската православна църква с 292 години (това естествено не трябва и не може да бъде „състезание“ – тук само описваме хронологията с цел смирение в Белград).

Сърбите използват кирилицата, създадена в България, за нуждите на българската държава, по заръка на българския владетел. Кирилицата се използва първо в България и от България се разпространява по света.

През средновековието сърбите са на 2 пъти изцяло завладяни от България (през 924 г. и през 998 г.). Обратното никога не се е случвало – Сърбия никога не успява да завладее България.

България играе несъизмеримо по-голяма роля на Балканите от различните през времето средновековни племенни сръбски обединения и държави. През всичките векове на българо-сръбски конфликти се намират едва около 20 години, в които сърбите са доминиращи на Балканите (след битката при Велбъжд през 1330 г.).

В продължение на векове един от водещите центрове в северозападните земи на средновековна България е Белград. При Крум градът влиза в пределите на България, а изграждането на средновековната му крепост е дело на Омуртаг. За първи път Белград влиза в състава на сръбско владение за съвсем кратко в края на XIII век – на Стефан Драгутин, но като унгарски васалитет.

В продължителни периоди през средновековието Ниш е в границите на България (присъединен през първите десетилетия на IX век). От XIV век е включен в сръбската държава за период от около 55 години. Почти всички извори до 1878 г. (когато сърбите заграбват Ниш и започват масово сърбизиране) го определят като български град (включително и сръбски извори – сръбската преса до Освобождението на България също нарича жителите на Ниш и областта – българи, а самият Ниш – български град).

Почти през цялото българско средновековие Поморавието или по-голямата част от него е в границите на българската държава. Неговият български характер е отразен във византийски, западноевропейски, османотурски и дори сръбски документи, хроники и пътеписи (малка част сред които са – немският пътешественик Якоб Бетцек, други западни пътешественици като Павел Тефнер, англичанинът Джон Бербери, османският пътешественик Евелия Челеби, австрийският високопоставен чиновник Йохан Кемпел и дори сърбинът Димитрий Момирович).

Един от най-значимите владетели на сръбските племена е Чеслав Клонимирович – българин по майка.

Сърбите никога не са имали сериозен излаз на море (с кратко изключение по времето на митичния за тях цар Стефан Душан).

Стефан Душан е българин по майка (Теодора, дъщеря на цар Смилец).

Елена Срацимир (Елена Българска), първата царица на Душановото царство е българка.

Григорий Цамблак и Константин Костенечки са българи – важни носители на българското културно влияние в Сърбия.

Когато възобновената сръбска държава заграбва българската област по поречието на река Тимок, през 1839 г. сърбинът Димитрий Момирович издава в Москва „Краткая исторія и географія Сербіи”, в която е записано признанието, че в новата сръбска държава има 150 хиляди българи: „Броят на жителите на Сърбия е около един милион и двеста хиляди. От тях сърбите са около един милион, българите до 150 хиляди, власите около 43 хиляди, турците до 4 хиляди, а циганите около 2 хиляди“. През 40-те години на 19-ти век прословутото Нишко въстание е определяно категорично от чуждите консули като българско. Дори сръбската преса говори за „въстание в България“.

В „Начертанието“ си от 1844 г. Илия Гарашанин с тъга признава, че измежду всички южни славяни най-многобройни са българите, към които завоалирано споменава, че сръбската страна трябва да има специална асимилационна политика.

При защитата на Съединението българите обръщат нападателите в бягство. Българската войска разгромява сърбите. След убедителната победа при Пирот, българската армия се готви да атакува и Ниш. След ултиматум от Австро-Унгария се сключва примирие. Победа за България.

Разгромът на Сърбия – 1915 г. Битката при Косово поле, битката при Враня, битката при Росовити камък, битката при Страцин, битката при Струга, освобождението на стария български град Ниш. В резултат: Сръбският крал Петър, престолонаследникът му принц Александър и остатъците от сръбската армия бягат в остров Корфу. Сърбия на практика към този момент престава да съществува.

До преди насилствения процес на македонизация в Социалистическа федеративна република Югославия, населението във Вардарска Македония е предимно с българско самосъзнание, сърби почти няма. Нещо повече, тези малко на брой сърби дори не са местно население, а са заселвани умишлено от сръбското правителство посредством наредбите от 20 февруари 1914 г., 25 февруари 1919 г., закона за т.нар. подготовка на аграрната реформа (1920 г.) и Закона за колонизация, приет през 1922 г.

Наличието на българска историческа диаспора в днешна Република Сърбия и пълната липса на сръбска такава в България е само едно (от многото) очебийни, крещящи свидетелства за извършеното от Белград заграбване на български земи.

На картата България при цар Симеон I.